Почетният председател на ДПС д-р Ахмед Доган е автор на предговора „Културният код на Заедността” към най-новата книга на „Стандарт” – „Чудесата на Родопите – 50 легенди”. Тя е част от поредицата „Легенди за Чудесата на България” на Националната кампания за опазване на културно-историческото наследство „Чудесата на България”.
Културният код на Заедността
Д-Р АХМЕД ДОГАН
Културният туризъм е екзистенциално предизвикателство в нашето променливо и несигурно геополитическо битие, за което често не си даваме сметка пред каква наследствена духовна реалност сме изправени.
Очевидно е, че екипът на вестник “Стандарт” го превърна в своя патриотична мисия с национално и европейско измерение. И постигна „чудото“, отваряйки портала на културно-историческото наследство по нашите земи за местни и външни потребители.
Направи го с интелектуален финес и духовна дързост. Прeмерено и с мяра. Успя, защото мярата в осмислянето, опаковането и поднасянето на идеализирани разкази за културно-историческото ни битие е философската оптика на средината и баланса в световъзприемането на човека. Ако сбъркаш в „настройките“ на мярата и баланса, външните наблюдатели веднага ти приписват качеството „хомо балканикус“, а очакваните резултати от действията ти - за „балканизация“ на Югоизточна Европа.
Втората причина за успеха на патриотичната кампания на вестник „Стандарт“ е изборът на „опорната точка“, която ни обединява, а не разделя и противопоставя: това е следствие от внимателно подбрани митове, легенди и предания, които освен, че са разкази за нашата културна идентичност, са и неоспорим мост към духовната култура на Европа и света. Тези разкази ни интегрират със световното духовно пространство и време, което е изключително важно за осъзнатата стойност на нашата културна идентичност.
Не съм сигурен дали щяха да отворят пазара на културния туризъм, ако „опорната им точка“ се основаваше само на писаната история. Защото тя по дефиниция е хибридизирана с различни идеологеми на времето, които по принцип гравитират само около етнонационалното поле на претендираната идентичност.
В този смислов контекст културният туризъм е твърде сериозна дейност, за да се остави само в ръцете на самоиницииращи се туроператори. Наративът на тази дейност е европейски осмислена национална политика в геополитически контекст. Разбира се, митовете и легендите не са неутрален духовен строителен материал, с който можем да правим всичко по наше усмотрение. Те са носители на базови ценности за „добро и зло“, „справедливо и несправедливо“, „истина и заблуждение“, „красиво и грозно“, „нормално и сакрално“ от началото на времето на нашето съществуване. И тъкмо затова те са носители на основополагащи светогледни ориентации на различни цивилизации.
Митовете и легендите са скритият, езотеричният пласт в опита ни за оцеляване и мъдростта в светоразбирането на предишните поколения. Нямам съмнение, че тази трансвремева емпатичност с техния чудотворен свят преосмисля и нашия социокултурен актуален свят. Именно в това пренасяне на духовните смислообразуващи формули и вектори в световното митологично време се ражда осъзнатият разумен патриотизъм и метафизиката на Заедността, като възприятие, мислене, взаимно покриване на очакванията и начин на живот. Става въпрос за дълбинния темел на нашето битие и съ-битие вследствие на взаимодействието ни с различието и другостта, който символно се асоциира с антропогенезиса и развитието на „хомо сапиенс“.
Есенциалната определеност на Заедността е във взаимното допълване и сътрудничество на различните идентичности с оглед общата сигурност на всички. Още древните ни предци са осъзнавали, че „Цялото“ и чувството, което поражда то във всеки е повече от механичната съвкупност на светогледите и дейностите на своите „части“. Тъкмо тази допълнителна „стойност прим“ от взаимното разбиране на човешките общности и техните представители, е реалният носител на Заедността, като ново качество на съпричастност в социо-културните реалности.
Заедността е следващата стъпка на развитие на толерантността. Толерантността е етническa, религиозна и културна търпимост и поносимост в определени граници (толеранс). Преминат ли се тези трудно определими „граници от-до“ на търпимостта и поносимостта, се получава „криза на толерантността“, на която бяхме свидетели във връзка със сирийските бежанци в Европа. Заедността предполага необходимост от различията и техния културен синтез. Заедността е необходимо културно единство на многообразието на етнорелигиозните и културни реалности. „Различието“ и „другостта“ са необходимо условие за развитие на Заедността като културна идентичност, докато при толерантността е гранична опция на търпимост. Европейската културна идентичност е геополитическа даденост, но доколко тя е споена от Заедността на няколко десетки национални идентичности всеки сам може да прецени съобразно своята познавателна опитност. В този смислов контекст Заедността е философската основа на нашата културна идентичност. Културната идентичност е метаидентичност, защото е изход от вечната борба за етническа, религиозна или национална идентичност. В културната си идентичност ние търсим модели на разкази за себе си, за да разберем пластовете на „Аз-а и Ние“, или да споим многото „идентичности в себе си“. Да допълним разказите за колективната ни идентичност, които да ни съотнесат и съпоставят с „големия разказ“ на творците на нашата цивилизация за себе си. Именно затова културната ни идентичност ни енергизира и направлява усилията ни да преодолеем изконното противопоставяне на идентичности в нашия микрокосмос. Но едновременно с това, като мета- идентичност, ни приобщава към големия разказ за макрокосмоса на човечеството, в който всеки трябва да намери признание за себе си. Защото правото на признание е превърната форма на обогатената ни със Заедност културна идентичност.
Ключов задействащ механизъм на Заедността в човешката общност е появата на критична опасност за живота на всички… Тогава се сгушваме един в друг и търсим спасение в чудодейната човешка субстанция в лицето на Заедността. Но като че ли това действие не ни стига, и затова се взираме в небето и очакваме благоволението на Всевишния…
Освен че е архетипен модел за спасението, тази митологема ни дава първична представа за нашия космически произход, за дълбоката връзка на микрокосмоса и макрокосмоса в нашето съществуване.
Конкретен пример за това е специалната симбиоза на Родопа планина с родопчаните, които я населяват. В Родопите живеят над десетина етноса и няколко вероизповедания, умело съчетани с магията и ритуалите на езическото световъзприемане. За Родопите по традиция се пише много пестеливо. Писаната история е съмнително оскъдна. Родопчаните не обичат да говорят за себе си и за своята история, защото тя е съчетание на много душевни и житейски травми, които са се превърнали в архетипове на предпазливост и мнителност. Но където и да се ситуират по пътищата на живота, те се „надушват“ и намират, което говори много за тяхната оценъчно-избирателна система, като носители на живата Заедност. „Козите пътеки“ на Родопите е неназованата „пътна карта“ на тяхната история и душевност. В Родопите има една апокрифна формула - „когато съседи не се разбират, е лоша поличба, но скарат ли се братя, става страшно…“. Известно е, че на Балканите приликите между народите многократно надвишават разликите в техните идентичности и светогледни ценности, но резултатите от това съответствие са драматични и плачевни.
Най-голямото чудо на Родопите са самите родопчани. Трудно може да се намери рационално обяснение как и защо те са оцелели в историята. Ето ви фабула за нова вълшебна приказка: Родопите са цивилизационна лаборатория за търсене на нови форми на развитие на човечеството. Родопчаните имат световно историческа мисия да запазят културния код на изстраданата Заедност и да го предадат на следващите поколения като необходим формат на съществуване на нашата цивилизация.
