Всяка година от най-новата история на България през различните месеци от календара в съзнанието ни изникват спомените за парещата болка на многото, за наша радост, все още живи свидетели на всичките етапи при насилствената асимилация, за различните етно-религиозни общности, но всичките граждани на своята родина България.
Няма да забравим разказите на онези наши братя и сестри, които си отидоха от този свят с болка в сърцата, от ужаса на т. нар. „възродителен процес“, наложен от репресивния комунистически режим и дадените свидни жертви на техни близки отстояващи с мирни средства правото на име, чест, достойнство и религия.
2024 година дава повод да отбележим кръгли годишнини на почти всички етапи на насилствената асимилация наречена от тогавашния комунистически режим „възродителния процес“.
Повече от седемдесет години минаха от началния етап на организирана стратегия за асимилация на българските граждани с различен етнокултурен и религиозен статус.
На тематичен научен форум във връзка с целия процес на асимилация в България бе поставен акцент, като начален стадий озаглавен „Етно-демографски експерименти с ромите“.
Можем да отчетем и събитията от 1964 година, като 60 години от началото на втория етап от "възродителния процес" с тайминг повече от 10 години, в който бяха сменяни имената и отнети културни и религиозни права на помашката общност с обхват предимно в Родопите, но и в останалите райони на страната ни.
И 40 години от началото на последния етап, който се развива в периода от 1984 до края на 1989 година, включващ в себе си и масовото изселване под натиска на тогавашната държавна власт – на повече от 370 000 български граждани от турски етнически произход, умишлено обявен от комунистическия режим като „голямата екскурзия“.
А сега нека навлезем и в детайлите на събитията.
Още в самото начало на насилственото преименуване като един античовешки акт предизвиква вътрешна съпротива на всички засегнати. Тази съпротива в някои случаи и на места получава външни проявления и прераства в открити мирни демонстрации, бунтове и сблъсъци.
Този процес на отпор има своето начало далеч в миналото, но мнозина са свидетелите на събитията през 70-те години на миналия век и помнят периода 1970 – 1973 г, 1975 – 1976 г, с бунтовете, демонстрациите и свидните жертви в областите Благоевград, Смолян и Пазарджик.
При насилствената смяна на имената в края на месец декември 1984 г. има демонстрации в Източните Родопи, в резултат на които има и убити, като за потушаването на тези мирни протести в държавата е сформиран специален кризисен щаб.
В средата на месец януари 1985 г. са актове на протест в Ябланово, област Сливен, които са потушени след намесата на танкове на Българската армия.
В протестите в периода 1984 – 1985 г. има десетки загинали, включително 17-месечното бебе Тюркян, стотици са бити и задържани, а повече от 500 души са изпратени в лагера „Белене“.
След 1985 г. съпротивата добива организирани форми, главно в Североизточна България, и тя има значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим в последните му години.
През месец май 1989 г., независимо, че организаторите начело с д-р Ахмед Доган се намират в затворите, успяват да организират масови мирни митинги, гладни стачки, протести, които заливат цяла Североизточна България. Срещу демонстрантите са хвърлени въоръжени сили. На много места се стига до сблъсъци, има десетки загинали, стотици са ранени.
Майските събития от 1989 г. пряко кореспондират със събития, свързани с оформянето на открито гражданско противопоставяне и падането на тоталитарния режим на 10 ноември 1989 г. Повечето от формиращите се дисидентски групи се обявяват срещу възродителния процес. Исканията за гарантиране на малцинствените права в България получават гласност основно чрез изявления в западни радиостанции.
С акта на 29 май 1989 г. се слага началото на края на т. нар „възродителен процес”, с което и началото на края на тоталитарния режим в България.
Така решението на ЦК на БКП за изпълнението на програма за насилствена смяна на имената на турци и мюсюлмани в България претърпява своя категоричен неуспех. Тази програма, останала в историята като "възродителен процес", при който на повече от един милион мюсюлмани принудително са сменени имената, включително на починалите. Процес, който забранява език, религиозни традиции, общност и ритуали; процес, който цели подмяна на идентичността; със своята античовешка същност катализира протестните актове и движение на българските мюсюлмани и на всички демократично мислещи хора в страната.
В международен аспект събитията в България имат връзка и с конференцията на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа – сега ОССЕ, посветена на проблемите на човешките права и свободното движение на хора през границите, проведено в Париж от 30 май до 23 юни 1989 г. Както на тази конференция, така и на последвалата конференция по човешките измерения в Копенхаген от 5 до 29 юни 1990 г. е отбелязано, че спазването на правата и свободите е в основата на демокрацията.
За всичко това обществото все още не знае достатъчно. В дълг към обществото остават: цялостната оценка на историците, пълната и справедлива оценка на политиците и правно санкционната и наказателна оценка на държавата.
Посочените процеси са в основата за създаването на Движението за права и свободи от д-р Ахмед Доган и вече 34 години ДПС води последователна политика за утвърждаване на демокрацията в нашата Родина, за защита на основните права и свободи на всички български граждани - за справедливост, за сигурност и стабилност в страната, в Европа и в света.
От ДПС искаме събитията, свързани с целия период на т. нар. „възродителен процес”, с Майските събития и събитията от месец декември 1989 г. да получат своята историческа оценка. Убедени сме, че такава оценка ще има и тя ще обяви всички жертви за герои на българската демокрация, свързаните лица с процесите – за пионери на най-новата ни демократична история.
Като положителен и градивен модел обаче бихме могли да припомним отново за Българския етнически модел - успешно реализиран в нашата страна и получил признанието на международни политически изследователи и коментатори. Той е и остава емблемата на българския преход, независимо от познаването и признаването му. Все още буди недоумение непознаването и неразбирането на модела дори непризнаването му. Реална интеграция, обединение, мир, баланс, толерантност, диалог, национално съгласие, равнопоставеност и партньорство са основни характеристики на Българския етнически модел.
Затова паметта, изводите и осъждането на тези събития е важно за да се предотвратят подобни действия в бъдеще и да се затвърдят принципите за толерантност и уважение към различията.
